Амулетът на лудия бог

Амулетът на лудия бог

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 109

Героите попадат в странни и страшни ситуации от самото начало, и границата между гибелта и живота се вие под краката им на всяка крачка. Това като че ли би било най-краткото описание на книга втора от „Легендата за руническия жезъл“, или иначе казано „Амулетът на лудия бог“ на Майкъл Муркок.

Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.

Източник: http://www.sivosten.com/content.php?review.1242

Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог

КНИГА ПЪРВА

И така, узнахме как Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн се освободи от властта на Черната перла и спаси град Хамадан от посегателствата на Тъмната империя на Гранбретан. След като унищожи своя заклет враг — барон Мелиадус — Хоукмун се отправи на запад, към обсадения Камарг, където го очакваше неговата годеница, Изелда — любимата дъщеря на граф Медни. Придружаваше го в това пътешествие Оладан, човекът-звяр от Българските планини. От Персия двамата поеха към Кипърско море и пристанището Тарабулус, където се надяваха да открият кораб с достатъчно храбър капитан, та да ги отведе право в Камарг. Ала стана така, че се изгубиха сред пясъците на Сирийската пустиня и едва не умряха от жажда и изтощение, докато един ден съзряха руините на Сориандум, в подножието на зелени хълмове, по които пасяха диви овце… А по това време почти навсякъде в Европа вече царуваше Тъмната империя, докато незнайно къде по света Руническия жезъл пулсираше, упражнявайки влиянието си от хиляди мили разстояние върху няколко човешки души, надарени с изключителен характер и неустрашим нрав…

Из „Преданието за Руническия жезъл“

Първа глава
Сориандум

Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.

Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.

Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.

Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.

Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.

— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?

Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.

— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…

На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.

Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.