Руническият жезъл

Руническият жезъл

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 114

Майкъл Муркок
Руническият жезъл

ПОСВЕЩЕНИЕ:

На Джим Каутърн,

Който ми помогна да напиша тази книга.

КНИГА ПЪРВА

ПЪРВА ГЛАВА

Кратък епизод в тронната зала на крал Хуон

Тактици и войни, надарени с ненадминат кураж и умение, незагрижени дори за собствения си живот, разложени до дъното на душите си и с побъркани умове, намразили всичко, което не е докоснато от покварата, владетели на страховити и аморални сили — на сили, лишени от всякаква справедливост, Бароните на Гранбретан разнасяха победно знамето на своя император Хуон навсякъде из злощастния континент, наречен Европа, който бяха провъзгласили за негова лична собственост; а вееше се това знаме и над Изтока и Запада, където гранбретанците също имаха интереси. Изглеждаше, че няма такава сила, естествена или свръхестествена, но достатъчно могъща, та да спре безумието на тази смъртоносна вълна. И наистина, никъде по пътя си не срещаха гранбретанците каквато и да било съпротива. С подигравателна надменност принуждаваха те много горди народи да им плащат данък и този данък беше и тежък, и кървав.

Малцина в покорените земи дръзваха да хранят каквато и да било надежда. Още по-малко бяха онези, които смееха да изразят на глас тази надежда, а пък от последните само единици, тайно и насаме, прошепваха името, символизиращо споменатата надежда.

И това име бе Медният замък.

Тези, които произнасяха името, знаеха какво се крие зад него, защото Медният замък беше единствената крепост, останала несъкрушена от войските на Гранбретан, и защото в Медния замък живееха хора, превърнали се в герои, храбреци, които открито се съпротивляваха на Тъмната империя и чиито имена бяха като проклятие за барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ завоевателната армия, а на всички бе известно, че баронът води лична война с тези герои и най-вече с легендарния Дориан Хоукмун фон Кьолн, оженил се за жената, която Мелиадус желаел страстно — Изелда, дъщерята на граф) Медни.

Ала Медният замък не беше разгромил армиите на Гранбретан, а само бе избегнал участта, сполетяла останалите, премествайки се ненадейно с помощта на една чудна, древна кристална машина в друго измерение на Земята, където споменатите герои — Хоукмун, граф Медни, Хюлам д’Аверк, Оладан от Българските планини и шепата оцелели гвардейци на Камарг се радваха на спокойно съществувание. Немалко бяха онези, които вярваха, че героите на Камарг са ги изоставили завинаги. Не ги виняха, ала надеждата им гаснеше с всеки изминат ден, през който героите не се завръщаха.

Никой дори не подозираше, че в отделения от времето си Камарг Хоукмун и останалите бяха изправени пред нови проблеми, защото според някои сведения учените-магьосници от Тъмната империя бяха само на крачка да открият способ, за да пробият бариерата на пространството и да намерят пътя към тях. Мистериозният Рицар в Черен кехлибар и Злато беше посъветвал Хоукмун да се отправи на пътешествие към една непозната страна, където да открие легендарния Меч на зората, който щеше да им помогне в борбата и най-вече да послужи в плана на Руническия жезъл, чийто верен служител бе и Хоукмун — според твърденията на Рицаря. След като се сдоби с меча, Хоукмун научи, че трябва да поеме на път край брега на Амарек, докато достигне град Днарк, където мечът щял да бъде от полза. Ала този път Хоукмун бе твърдо решен да следва собствените си планове. Той жадуваше да се завърне в Камарг и да види отново своята красива съпруга Изелда. И като получи от Бючард напълно оборудван кораб, Хоукмун нареди да вдигнат платна и да завъртят носа към Европа, въпреки заповедта, дадена му от Рицаря, според когото дългът на Дориан към Руническия жезъл — този загадъчен предмет, за който се смята, че контролирал човешките съдби — бил по-голям от дълга пред Изелда, приятелите и неговата втора родина. С Хоукмун към морската шир се отправи и верният му приятел Хюлам д’Аверк.

А в това време в Гранбретан барон Мелиадус кипеше от гняв, понеже кралят-император не му позволяваше да изпълни клетвата си срещу обитателите на Медния замък. И докато Шенегар Трот се издигаше бляскаво нагоре, печелейки благоволението на краля, Мелиадус, доскорошният първи конквистадор на двора, беше изпаднал в немилост. Още по-голямо бе отчаянието му, след като така желаната плячка се беше изплъзнала от ноктите му в пущинаците на Йел и трябваше да се завърне с празни ръце в Лондра, където го очакваше поредната аудиенция с безсмъртния Хуон, краля-император…