Братът на Бил Макджий

Братът на Бил Макджий

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 61

Уилям Сароян
Братът на Бил Макджий

Момчето се чувстваше много самотно, защото пак се беше сбило. И загуби. Само че този път от момиче. Чувстваше се и разгневено, тъй както е разгневен огънят. И замръзнало, както ледът на Северния полюс. И ранено, както се чувства хубаво животно в капан, уплашено и без свобода.

Беше много неща в едно, но предимно момчето на стола във всекидневната. Животно с чудесни очи, като млад тигър, удивен от хитрия капан.

Натупа го едно момиче с лунички по цялото лице и с ябълка в мръсната си ръка.

Но не се разплака, тъй както не се разплаква и малкият носач с премногото багаж, който непрекъснато изпуска ту един, ту друг куфар, все повече губи сили, залита и едва успява да се задържи на крака. Виждал го бе със собствените си очи — онова негърче, което носеше кожените куфари на собствения му баща, а собственият му баща дори не го и забелязваше, камо ли да посегне поне малко да му помогне. Бе сърдит, засрамен и самотен, но не се разплака. Дясното му око бе насинено, а горната устна — разцепена и подпухнала.

— Ще го пипна аз това момиче — закани се той. — Както и да се казва, ще го намеря.

Бе стоял пред къщата на Бил МакДжий, гледаше разнебитените стъпала, мислейки, че трябва да се поправят, и никому не се бъркаше, когато дочу как някой захапва ябълка. Обърна се и видя момичето с луничките. Беше голяма — осем, а може би и деветгодишна, свирепа, не се усмихваше. Погледна я, без да продума, и се заслуша как зъбите й захапват крехката ябълка. Нищо не каза, защото често излизаше, че се е обадил не на място. Беше много опасно.

— Знам кой си — рече момичето.

Гласът й беше писклив и недружелюбен и му мина през ум, че тя живее на някое дърво или в пещера. Ако живее по дърветата, сигурно ще е някъде по върхарите; ако е в пещера, сигурно под сянката на някой близък храст, за да не я забелязват орлите и кукумявките.

— Да — рече тя, — знам кой си ти.

— Не знаеш — каза той. (Откъде можеше да знае?)

— Знам — продължи момичето с ябълката. — Ти си момчето, което е различно.

— Не съм.

— Да, различен си. Дори името ти е различно.

— Не, не е.

— Казваш се Поет Коб, а няма такова име.

— Ед се казвам.

— Ед чий?

— Ед МакДжий.

— Ед МакДжий! — възкликна луничавата. — Бил МакДжий няма брат.

— Аз съм братът на Бил МакДжий — каза момчето. — Аз съм неговият брат Ед.

— Нищо подобно не си — заяждаше се момичето. — Ти си лъжец. Ти си Поет Коб. И си на шест години. Майка ти е актриса, а баща ти предава поезия в Градския колеж.

— Вземи си думите назад — рече той.

— Какво да си взема назад?

— Всичко това.

— Всичко това е истина — рече момичето.

— Всичко това са лъжи. Вземи си ги назад.

— Няма!

— Тогава на ти тебе!

Той стисна пестници и се хвърли към нея с всичка сила, но не я улучи, загуби равновесие, подхлъзна се и падна.

Скочи веднага, за да поднови нападението си, но в този миг забеляза, че пред къщата на Бил МакДжий спира линейка. Напълно забрави, че е ядосан, замисли се за линейката и какво ли търсеше пред дома на Бил МакДжий и тогава нещо твърдо като камък го удари по окото и го ослепи. Падна, удари се унизително, скочи отново на крака и заудря с две ръце в посоката, където смяташе, че е момичето. Но тя не беше там.

Тъкмо взе да проглежда, макар и много зле, получи нов удар, този път в устата и отново бе повален.

Когато се изправи и можеше отново да вижда, момичето си бе отишло, а двамата мъже от линейката сега стояха пред вратата на МакДжий.

Видя момичето да се отдалечава по улицата, продължавайки да яде ябълката си. Окото го болеше силно, устата му кървеше.

— Казвам се Ед МакДжий — каза той тихичко.

Говореше на злобното момиче, което бе се отървало тъй лесно. Говореше на майка си, на баща си, на мисиз МакДжий, на Бил, на злобното момиче и на себе си. Отиде до вратата при двамата мъже и попита:

— Какво има?

— Нещастен случай. А с теб какво е станало?

— Какъв нещастен случай?

— Ти по-добре се прибери у дома.

— Тук живея. Какъв нещастен случай?

— Много сериозен.

Вратата се отвори и той видя мисиз МакДжий. Веднага разбра, че се е случило най-лошото нещо на света. Мисиз МакДжий носеше Бил на ръце, но сега той изобщо не приличаше на Бил. На нещо друго приличаше.

— Какво има? — попита той мисиз МакДжий.

— Мисля, че се е удавил — отвърна мисиз МакДжий. — Беше влязъл в банята да се изкъпе, защото смятахме да идем да се помолим, и той трябва да се е подхлъзнал, ударил си е главата и се удавил. — Тя подаде дребното телце, завито в балтон, на единия от мъжете. — Сложих му тук това палто, на баща му е, та да му държи топло — каза тя. — Удавен ли е Бил?