Човекът с френските пощенски картички

Човекът с френските пощенски картички

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 28

Уилям Сароян
Човекът с френските пощенски картички

Той имаше вид, ако можеше да се оприличи, на нечестив вариант на Исус Христос или на човек, който тъй дълго е водил свят живот, че това го е довело до лудост, поради което внезапно е решил да наруши своята святост. Обичаше да казва „Все едно“ или „Не ме интересува“ и беше много трудно да разбереш какво има предвид. От време на време се явяваше спретнат и вътрешно успокоен; лицето му беше гладко избръснато и тънките му червеникави мустачки напомняха нещо библейско; усмихваше се тъжно, загледан в състезателното табло, и назоваваше имената на различните коне: Мис Юнивърс, Сейнт Дженсънд, Мери Чатър и тъй нататък.

Смятах го за русин, но това нямаше значение, пък и не ми беше работа да го питам за лични неща. Постоянно беше без пукната пара и без цигари, а аз общо взето имах цигари или кесийка с тютюн и цигарени книжки. Никога и никого не беше помолил за цигара, а всъщност и от мен не бе поискал. Просто му подавах пакета или кесийката с тютюна. По такъв начин се и сприятелихме. Изглеждаше безкрайно печален, като Христос на иконите, особено когато биваше избръснат. После изведнъж преставаше да се бръсне и караше така брадясал по цяла седмица, понякога и две.

Неговата мизерия ме измъчваше, искаше ми се да мога някак си да му помогна. От време на време ходехме в една евтина гостилница на Трета улица под Хоуърд, където само за двайсет цента можехме да получим цял обяд — готвено с месо и десерт включително. Залагах на конете, които той предлагаше, за да мога, ако спечелят, да му дам част от парите, без да го засегна. Те обаче рядко печелеха и това просто го влудяваше, почваше да мърмори на собствения си език, руски или словенски, и крачеше напред-назад из помещението на улица Опера № 1, където ставаха залаганията.

Наближаваше петдесетте, но младееше, беше доста висок и доста жилав и по свой начин доста особен. Намираше се в много окаяно състояние, но нещо в поведението му подсказваше, че това е случайност и грешка и че всъщност самият той е човек, който трябва да внушава респект и уважение. Разбирах кога е спал без покрив над главата си и не ни ли вървеше с конете, измъквах се от тотализатора, прекосявах улицата и отивах в кръчмата, дето почвах да играя комар. На карти обикновено ми вървеше повече, отколкото с конете и спечелех ли, хуквах обратно, пусках му в ръката половин долар, без никой да забележи, и двамата нищо не казвахме. Колкото и да е странно, той разбираше, че парите не са за залагане и на следния ден виждах, че е имал легло и си е отспал.

Няколко месеца го виждах всеки ден, разговаряхме за конете. Познавах още десетина мъже като него и това беше някакво съвсем дискретно приятелство, без единият да се интересува от името на другия. Мислех за него като за високия русин и така карахме.

Нещата вървяха от лошо по-лошо. Дълго време всички мъже на улица Опера № 1 губеха и аз споделях съдбата им. Спомням си деня, когато влязох в тотализатора с последния си половин долар и изслушах високия русин, като обсъждаше кой кон би спечелил. Заложих на Дарк Сий, седнах до русина, запалих една Бул Дърам и зачаках. Бях заложил на най-силния кон, а той взе, че излезе втори, като загуби само с една глава. Струва ми се, че това бе единственият случай в живота ми, когато наистина бях в напрежение от играта. И за двама ни беше еднакво тежко, и двамата скочихме и взехме да крачим нагоре-надолу, ругаехме на себе си, споглеждахме се и пак ругаехме. „Ама и този кон! — каза русинът. — Само като си помислиш — толкова хубаво да бяга през цялото време и накрая да загуби само с една глава!“ И продължи да псува на руски. След известно време се успокоих и казах, че утре може би ще ни потръгне — вечната илюзия на комарджиите! Щастливият ден бе винаги утрешният. Тази нощ стоях до два часа в кръчмата на отсрещната страна на улицата и бях ужасно гладен. Около два излязох да се помотая из града и в девет сутринта се върнах на улица Опера № 1. Дошъл бях пръв, умирах от студ и имах нужда от едно кафе.

Към десет дойде и русинът. Намислил бях да скрия от него състоянието си, но явно не съм бил убедителен, защото видях, че той разбра какво ми е; когато минаваше през летящата врата, аз се бях запътил натам просто за да съм в движение и да се поразсъня, той ме видя и на лицето му се появи болезнено изражение, сякаш негова, а не моя бе вината, сякаш моята безсънно прекарана нощ бе негов грях и сякаш гладувах заради него.

Той обаче нищо не каза и се загледа в таблото да види как вървят надбягванията. Жадуваше да запали, но аз нямах нито цигари, ни тютюн, а и нищо не можех да предприема. Най-сетне той излезе все тъй, без да продума, и след половин час се върна, запалил цигара. Подаде ми кесийката, свих си една цигара и запуших. Димът ме поободри и залъга глада ми за известно време. Подозирах, че е излизал да проси, нещо страшно унизително за него, но той е сметнал, че трябва да го стори, и аз взех да се ядосвам на себе си.