Гордият поет

Гордият поет

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 29

Уилям Сароян
Гордият поет

Едноръкият Ед Евърхарт работеше през 1922 година по време на кризата заедно с един писател като раздавач и между получаването и разнасянето на телеграмите пишеше лирични стихове, в които от време на време се промъкваше и вдъхновение. Ед и писателят работеха нощна смяна — от четири и половина след обяд до един през нощта. По онова време пощата беше затворена преди седем сутринта.

През 1922 година Ед бе седемнайсетгодишен, малко надхвърлил възрастта на раздавач, но тъй като макар и еднорък се справяше с велосипеда си, не държаха толкова на това, че е три-четири години по-голям от другите раздавачи, десет-дванайсет сантиметра по-висок и петнайсетина килограма по-тежък от тях.

Накратко, тъй като бе еднорък, разликата във възрастта между момчетата и него не биеше на очи. Лявата му ръка бе отрязана от рамото, нарушавайки хармонията на иначе добре сложеното му тяло.

Взеха го в нощната смяна, не че имаха нужда от още един човек, а защото Дж. Д., началникът, го харесваше, вероятно го и съжаляваше малко и искаше да му осигури лек и постоянен доход. За тези неща никога не се говореше открито, но всички служители в пощата, включително самият Ед ги разбираха.

Дж. Д. знаеше, че Ед ще има време през дългите часове на нощната смяна да се упражнява в телеграфията и ако се окажеше, че е успял да научи този занаят, Дж. Д. щеше да го премести, като му разреши да предава телеграми макар и с една ръка. Никога нямаше да му възложи да приема, защото с една ръка не можеше да се пише на телетипа. Директорът искаше Ед да усвои занаята, за да си намери място в живота и тъй като телетипистите получават значително по-добра — три пъти по-висока заплата, отколкото раздавачите, директорът се надяваше, че Ед ще се справи с работата и след година-две ще бъде горе-долу настанен в живота.

Предишната година писателят бе работил сам, без никакъв помощник, цялата нощна смяна. Знаеше, че няма да има достатъчно работа за още един раздавач, но общо взето идеята да има край себе си човек, с когото да си приказва, му харесваше. Освен него в пощата през нощната смяна оставаше само началникът А. Л. Бийти, чието хоби бе флейтата: не можеше да разговаря почти за нищо друго. Пък и А. Л. Бийти минаваше седемдесетте.

Дали бе знак на внимание или просто така се наредиха нещата, но на Ед бе разрешено да взима и разнася само онези телеграми, които си иска, при това беше свободен да учи телеграфия или да пише на телетипа стихотворенията си. После около полунощ молеше писателя да му ги прочете или ги четеше сам на глас. С други думи, не изискваха от него нито голяма експедитивност, нито цялото му старание.

Той беше висок, източен като стрела и в синята си униформа с кепе приличаше не на раздавач, а на ранен ветеран от войната. И на всичко отгоре откровеното му лице почти винаги изразяваше замислена екзалтираност.

Понякога Ед едновременно пишеше и преживяваше поезията си и тъй като беше единственият подобен човек, когото писателят бе срещнал, сигурно си спомня, че Ед, за разлика от поетите, които достигаха утвърждение и слава, никога не беше завистлив към другите поети — такива като писателя, — нито пък презираше онези, които нито пишеха, нито четяха поезия — такива като останалите раздавачи. По някое време през дежурството им той купуваше на половин цена две вчерашни банички от хлебарницата на Чатъртън — ако първата вечер те му струваха тринайсет цента, втората ги вземаше за дванайсет, а иначе баничките се продаваха по две за четвърт долар, при това вчерашни. Решаваха заедно с какво да бъдат баничките, писателят отиваше да ги купи и после заедно ги ядяха, предлагайки на А. Л. Бийти да си отчупи колкото иска, и то без да му искат пари, защото той си носеше вечеря, а не можеше да си позволи банички, тъй като сам издържаше жена си и петте си деца.

А. Л. Бийти разбираше, че Ед е малко нехранимайко, но въпреки това го обичаше. А. Л. Бийти намираше за неприлично дето Ед разнасяше само телеграми до жени и често го нямаше по два часа и повече, и дето всеки път, като се върнеше в службата, изглеждаше още по-доволен от живота.

А. Л. Бийти в такива случаи повдигаше очилата на челото си, за да види по-добре физиономията на Ед. Но никога нищо не му казваше, нито пък променяше неутралното изражение на лицето си. За разлика от повечето стари телеграфисти А. Л. Бийти беше и семеен, и религиозен. Той смяташе извънбрачния живот за опасен и безсмислен, защото би могъл да коства душата или живота на човек. А понякога и двете.