Портокалите

Портокалите

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 12

Уилям Сароян
Портокалите

Казаха му:

— Застани на ъгъла с два от най-едрите портокали в ръка и като се зададе автомобил, усмихни се и размахай портокалите. Ако поискат, кажи им пет цента единият — каза чичо му Джейк, — три за десет цента, а дузината трийсет и пет цента. Усмихвай се широко — продължи той. — Ти можеш да се смееш, нали Люк? Нали можеш понякога да се смееш?

Опита да се засмее насила, но чичо му направи ужасна гримаса и той разбра, че усмивката му не е сполучлива. Искаше му се да може да се разсмее широко, както се смеят някои хора, само че те не бяха уплашени и объркани като него.

— Не съм виждал такова сериозно момче през живота си — каза чичо му Джейк. После приклекна, за да бъдат главите им наравно, погледна го в очите и продължи: — Те няма да си купят портокали, ако не се усмихваш, Люк. Хората обичат да виждат засмени децата, които продават портокали. Това ги прави щастливи.

Слушаше какво говори чичо му, гледаше го в очите и го разбираше. Обаче това, което долавяше, бе, че и Джейк също е объркан. Видя го да се изправя и чу как изпъшка, също както пъшкаше баща му.

— Люк, нали можеш понякога да се смееш? — попита чичо му.

— Едва ли — обади се жената на Джейк. — Ако не беше такъв страхливец, щеше ти самият да идеш да продаваш портокали. И ти, и брат ти сте само за едно място. В земята. Мъртви.

Точно това не му даваше да се смее: вечните приказки на тази жена, не само думите, но и подлостта в гласа й, с която винаги предизвикваше чичо му Джейк. Как можеше да иска от него да се смее и да има самочувствие, след като вечно повтаряше, че нищо не струват — и те, и целият им род?

Джейк беше по-малкият брат на баща му и приличаше на него. Тя, разбира се, говореше, че баща му е сторил добре, дето е умрял, защото не можел да върти търговия. Това е Америка. Трябва да се движиш сред хората, да се срещаш с тях и да ги накараш да те харесват. А пък Джейк винаги казваше: „Да ги накарам да ме харесват? Че как мога да ги накарам?“ А тя се ядосваше и викаше: „Глупак такъв! Ако не беше това бебе в корема ми, щях сама да ида да работя при Розенберг и да те гледам като дете.“

В такъв момент Джейк изглеждаше отчаян като баща му, ядосваше се винаги на себе си и искаше другите да са щастливи. Джейк винаги искаше от него да се смее.

— Добре — рече Джейк. — Добре, добре, добре, убий ме, побъркай ме! Разбира се. Просто да умреш. Десет каси портокали, а в къщи нито пени и няма нищо за ядене. Просто да умреш. Да застана на улицата с портокали в ръка? Или може би да взема каруца и да тръгна по улиците? Просто да умреш — повтаряше той.

После Джейк направи някаква гримаса и му се стори толкова отчаян, като че на света не може да има по-отчаян човек от него, нито дори той самият, и му се прииска да не се разплаква от това, дето Джейк е толкова нещастен. На всичко отгоре и жената на Джейк беше по-сърдита от всеки друг път и сама се разрева — тя все тъй ревеше, когато истински й идваше до гуша и ти просто усещаш колко ужасно е всичко, защото тя не плачеше тъжно, а гневно, и припомняше на Джейк всичките сметки, всичките тежки времена, които са преживели с него, и всичко за бебето в корема й, което трябваше да се роди. „И за какво е нужен на света още един глупак?“ — викаше тя.

На пода стоеше една каса портокали и тя, плачейки, взе два и каза:

— Ноември месец, а в печката и пламъче няма и всички ще се вкочанясаме. А в къщата трябва да замирише и на месо. Дръж! — викаше тя. — Яж! Яж си портокалите! Тъпчи се с тях, дано пукнеш! — и плачеше все по-силно и по-силно.

Джейк не можеше да проговори от мъка. Седна и се заклатушка напред-назад, приличаше на побъркан. Да го карат да се смее! А жената на Джейк влизаше и излизаше от стаята с портокалите в ръка, ридаеше и говореше за бебето в корема си.

След известно време спря да плаче.

— А сега да го заведеш до ъгъла — каза тя — и гледай да изкара малко пари. — Джейк сякаш бе оглушал. Дори глава не повдигна. Тя се развика: — Заведи го до ъгъла! Накарай го да се усмихва на хората. Трябва да ядем.

Какъв смисъл има да живееш, когато всичко се руши и никой не знае какво да прави? Какъв смисъл има да ходиш на училище и да учиш аритметика, да четеш стихотворения, да рисуваш патладжани и всички тези глупости? Какъв смисъл има да седиш в студената стая, докато стане време за лягане, и да слушаш Джейк и жена му непрекъснато да се карат, да си лягаш, да плачеш, да се събуждаш и да виждаш тъжното небе, да замръзваш, да трепереш, да ходиш на училище и да ядеш на обяд портокали вместо хляб?