Така стават нещата

Така стават нещата

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 20

Уилям Сароян
Така стават нещата

Когато почина Джордж Гершуин, реших, че трябва да си направя рентгенова снимка на мозъка. Но лекарят ми каза, че няма да е нужно.

— Това са непонятни неща — каза той. — Едничкото, което знаем, е, че хората се развиват по два начина — доброкачествен и злокачествен. И дори не знаем защо става едното или другото. В тази област вие сте по-вещ.

— Аз? — възкликнах. — Защо мислите, че аз съм по-вещ?

— Смятам, че вашите догадки са не по-лоши от тези на всеки друг — рече той, — ако не и по-добри.

— Благодаря — казах, — но как ще ми обясните главоболието, което имам толкова често?

— Хм, а какво ще кажете вие за моето тъй често главоболие? Досещате ли се? В него няма нищо особено, нищо неестествено, то най-малкото е неизбежно.

— Това е друго — отвърнах. — Просто всеки човек го има. И то не е, защото съм писател.

— Не е, защото сте писател — потвърди той. — То е, защото сте на път да умрете, тъй че не мислете за него, понеже всеки ще умре.

— Боже мой! — възкликнах. — Наистина ли?

— Знаете, че е истина — продължи той. — И от мен по-добре знаете, че е истина. Всеки от нас е по всяко време пред прага на смъртта. Знаете това. Липсата на кислород, както е с удавника, може за нищожно време да те изпрати на оня свят. Загубата на една дружба, на равновесие или положение, както е при провалящия се човек, за две-три секунди може също да те убие. Ударът при стълкновението на човек с по-твърдо от него тяло може мигновено да стори същото. Това са изключителните и по-трагични случаи, но дори при естествени обстоятелства всеки от нас е пред прага на смъртта.

И тъй, реших да не обръщам повече внимание на главоболието си.

Въпреки всичко от години насам не бях чувал по-тъжна вест; една нощ се бяхме запознали в Ню Йорк, разговаряхме, той свири близо два часа на пиано. Беше още момче. Едва ли някой би повярвал, че човек като него може да умре на трийсет и пет-шест години. Едва ли някой би повярвал, че човек, който може да чува музиката, ще си отиде толкова млад. Говорихме веднъж със Сибелиус за това как ни се иска да бъде. Сибелиус наближаваше седемдесетте.

Тази вест ме завари в родния ми край. Съобщи ми един мой братовчед. Бе дошъл при баба и дядо в двуместния си открит шевролет. Пътувахме към Кингсбърг. Като излязохме на шосето близо до Малага, той включи радиото. Разнесе се оркестрово изпълнение и тогава братовчед ми се сети:

— Гершуин починал — каза той.

Единственото, което знаех, бе че щом ми казва това, то е истина. Щом братовчед ми го казва, значи е истина. Не исках да повярвам, но знаех, че е истина. Спомних си Гершуин в Ню Йорк и трябваше да повярвам, че е починал. Боже мой, истина беше. Истина. Той е мъртъв. Гледах лозята, облени в чудна светлина, прекрасните дървета и спокойния път.

— Познаваше ли го? — попита братовчед ми.

— Срещнахме се с него една нощ в Ню Йорк — казах, — на някакъв прием. Имаше много хора, всички пиеха и приказваха, но въпреки това мисля, че го познавам.

Минавахме през лозята на Кингсбърг и аз гледах лозите, натегнали от гроздове. Накрая стигнахме до дядови и обядвахме там: сарми с лозов лист, арменски хляб със сирене и изстудена диня. После излязохме с колата из парка. Все така се вглеждах във всичко наоколо. Продължавах да се чудя как става всичко това. Как става. Колко е невероятно и прекрасно. Колко странно, печално и чудесно, че съществуват всичките спокойни неща, рисувани от велики хора, които са ги рисували, именно защото самите те са искали да ги проумеят — натюрмортите, формите на спокойната материя, крушата, гроздето, прасковата, рибата в блюдото, самуна хляб, бутилката вино, естествените неща от всекидневието. Колко величествени, хубави и тайнствени са тези естествени, обичани от всички хора неща!

В два часа същата нощ взех влака за Сан Франциско. Продължавах да се вглеждам във всичко: мрака на пейзажа, небето в очакване на първия светлик, бледото разливане на утринта, издигането на слънцето, огряващо света, създаден от нас, милия, грозноват свят, който сме си устроили на земята; железопътните линии, индустриалните строежи и тихите печални обиталища на бедните. Цялата нощ размишлявах как е станало всичко това.

Ще се помъча да ви кажа как става. Ако успея да си спомня, ще мина пак по всички места, из които съм пътувал с влак или с кораб; ако успея да си спомня какво се е случвало, ще ви разкажа. Щом главоболието ми не е, защото съм писател и за вас ще бъде така, както за мен, а каквото е за вас, ще бъде и за всичките все още живи хора, които не са преминали през войни, трагедии или непознати болести. Ако надмогна желанието си да ви разкажа всичко наведнъж, ще се помъча да ви обясня как стават нещата или поне да ви наведа на една мисъл.