Гости

Гости

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 54

Маргарит Абаджиев
Гости

В памет на Кръстан Дянков

Възрастният мъж се облегна назад и се наслади на сгъстената тишина, завладяла стаята след резките откоси от пишещата машина. Ръцете му механично натиснаха бутона на настолната лампа и свалиха очилата. Електрическата светлина меко полегна върху предметите, разтегляйки техните вглъбени сенки. Изтръпналите пръсти разтриха основата на носа и слепоочията.

Мъжът стана тежко от креслото, ръцете покорно напипаха цигарената кутия и запалката, безделничещи в левия джоб на жилетката. Извършили свещенодействието, дланите нехайно разположиха цигарата в ъгълчето на устните и отвориха прозореца. Вкочаненият уличен грохот облъхна изправената фигура.

Денят си отиваше, столичният град полека потъваше в зимната вечер. Светлините от къщите и автомобилите разгаряха изкуствената си феерия, алчните им нокти накъсваха синкавия въздух на рояци безплътни цветни конфети. Градът робски въздишаше, стоновете му покриваха кварталите със смътно равномерно бучене. Скоро всичко щеше да утихне, отдавайки се на сънлив отдих във властта на користно телевизионно шаманство.

Колко обикновено, помисли си мъжът, застанал зад крехката броня на стъклата. Колко обикновено и все пак — колко привлекателно. Зная, че не шестдесет и шест, а хиляда години да крача по земята — денят ще се прошарва все тъй унило, мракът отново ще пълзи по паважа, а електрическите глобуси ще бляскат само по собствените си студени тела, защото за човешките души прожектори няма. Светът ще се отпуска в люлката на луната, а на мен не ще ми омръзва да се лутам в енигмата на тази томителна безметежност. Сега се случва някакво тайнство. Точно тук — сред клаксоните, локвите и припрените стъпки на минувачите, около жълтеещите треви и празнотата на храстите, по заледените рамене на онази смешна статуя в градинката отсреща, по обелената боя на счупените пейки, по надрасканите и олющени стени, в сърцата на хората. Нещо се стопява безвъзвратно и се изгубва в небитието. Нещо окончателно се разрушава и напуска химеричните си измерения, за да изтлее в агонията на своя неприкосновен триумф. Да, всяка вечер е една миниатюрна смърт, една нежна екзекуция от многоликата случайност над изконните надежди и благоговението. Тя развенчава времето и безстрастно прерязва нишките на съдбата. Случайността съхранява нечий избор в ковчеже с кадифена подплата, а друг низвергва под чука на унищожението. Никога не залязва, не тъгува, шегите й са недодялани, а появата й поразява със суровия си марш. И все пак тя е тъкмо толкова реална, колкото тази мъглива привечер, и се повтаря безброй пъти, както нея. Дано, саркастично си пророкува той, да угасна в такъв час.

Устните откраднаха още глътка от лютивия жребий, а десницата отпрати тютюневата светулка върху мокрия тротоар.

Камбаните на катедралата удариха и почти едновременно на вратата се позвъни. Мъжът се ослуша учудено, вторият звън се забави. Той помъкна изтърканите пантофи към антрето.

В рамката на вратата го очакваше една усмивка. Това бе всичко, което първоначално му направи впечатление. Една разкошна и лъчезарна усмивка, пленяваща със свенливата си естественост. Чак после забеляза прилежащата й грееща руменина и очите, окъпали го в своята бездънна синева. Паметта печално въздъхна, защото той не познаваше младата жена. Преди да успее да каже каквото и да било, сребрист глас, не, стотици коледни камбанки изчуруликаха около него:

— Здравей, съкровище! Изненадан си, нали? Така и трябваше да бъде!

Русокосата хубавица ловко го заобиколи, разцелува го и влезе в апартамента. Мъжът продължаваше да стои пред зеещата врата, взирайки се тъпо в пожарния кран на стената. Уханието на свежото й тяло, лекият мирис на парфюм и най-вече нейното присъствие спешно поставиха алгебрата на догадките пред мозъка му, ала Сивчо лениво се прозяваше.

— Можеш да затвориш вратата, скъпи. Насам ли беше кухнята? Не се притеснявай, сама ще си сервирам.

Мъжът затвори и се върна в кабинета си. От кухнята долитаха звуци от тършуване в хладилника, бълбукане на течности и весело тананикане. Той понечи да се упъти натам, но гостенката изведнъж цъфна с голяма чаша плодов сок и без визоненото палто. Червилото й лакомо дъвчеше сламката.

— Ще ми обясните ли? — изхриптя гласът му по засъхналото гърло.

— Искаш ли малко сок? Прощавай, че не ти донесох, колко съм себична! Ей сега се връщам.

— Никъде няма да ходите! Какво става тук? — извика той.