Писмо до една неблагодарница

Писмо до една неблагодарница

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 17

Маргарит Абаджиев
Писмо до една неблагодарница

Драга ми Доне,

Реших да ти пиша подир дългото си мълчание, за което съм малко виновна пред теб. Затова преметох двора, сготвих и седнах да драсна някой ред.

Ти не си писала от години.

Как си, милото ми момиче? Забравих ти очите ма, мама, пък изплаках моите. Толкова ли те е гнус от мен, толкова ли съм калпава и недодялана, че не си си идвала толкоз време вкъщи. Ти направо жива ме отписа и загроби.

Аз се държа. Лазарниците станаха множко, болежките се увеличават, но съм на крака, няма да се давам. Разни серсеми се опитват да ми вадят душата, ама криво са си направили сметката. Няма да им слугувам, не са познали. Голяма си, знаеш за какво говоря.

Хайде сега ми кажи защо не си се обаждала толкоз време? Разбирам, че като замина да учиш на Запад си срещнала разни хора, много по-умни и фасонлии от мене, много по-лични и богати, но аз съм ти майка, от майка си ти не можеш да се отречеш и да й обръщаш гръб. Нямаш право, в очите ти го казвам, по-добре ела и ме заплюй в лицето! С какво прегреших пред тебе, защо ме намрази отведнъж?!

Съседките ме питат къде се запиля, дали не си се обулчила, одумват те. Аз мълча като пукал и си скърцам зъбите. Пък оназ, сръбкинята, приказвала някъде, че те били видели с негър ли, жълт ли бил там някакъв. Коилото й оскубах, с дилафа я гоних чак до тях, гад проклета устата! Тя и гъркинята ми създават най-много дертове.

Напатих се аз с тебе, но горко на тази майка, която изостави рожбата си. Ти може да си всякаква, но си моя и аз няма да се откажа от тебе. И в огъня влизам, знаеш го. Да пази Бог след време, когато имаш деца и ти, те да се отнасят към теб по същия начин. Няма на света, щерко, нищо по-черно от детската неблагодарност и непризнание. Света Богородица да не ти дава такива безкрайни дни без ред, без вест от тях. Сън ще загубиш от зор, от притеснение залък няма да слагаш в уста, ще ти гледат очите на десет страни. Ние сме жени, мама, цял живот сме майки, по природа сме тъй. Мъжете хвърлят и бягат, ние оставаме да теглим — и хубавото, и лошавото. Тъй сме създадени, тъй и създаваме. Децата ни нямат възраст, те винаги са си наши деца.

Мисля, че те разбирам. С безмълвието ти долових, че сме се разлъчили, отчуждили сме се. Не искам да ти се меся или да харесвам дружките ти, това не е моя грижа. Ти си момата, моминство — везирство, някога те приспивах с тази песен. Разбира се, че ще пазя всяка твоя крачка, ала животът си е твой, ти си господарствай в него, ти си го нареждай. И, ако решиш, споделяй с мен.

Аз нямам сродна душа. Това е, което толкова ме гризе и измъчва. Като бях млада всички казваха, че съм била огън момиче, обаче тъй и не открих човека, на когото да се доверя и с когото да остарея. Мъжете идваха и си отиваха, светът е проревал от мъжете с благи очи. Тъй се изнизва животът ми, в залисии и неволи, докато се озърна и вече крия, все по-неумело, възрастта си. Навикнах на самотата, по нашите краища тя е чувство величаво, но ми тежи. Подобно траур я нося, на гробовен саван прилича. Дано да не повтаряш съдбата ми, дъще своенравна, защото ще значи, че на нищо свястно не съм те учила. Това е най-горчивата равносметка за един родител.

Като сега виждам лятната къща в Егея и плитките ти, дето се мяркат из гергините. От чардака се откриваше чудна гледка, като засенчи очи човек можеше да види чак Бялото море. Дворът широка работа, с кон да обикаляш, и градината отрупана, обилна. Все те виждам с румените бузки, нацапани я с праскови, я с грозде. И мушмули имахме, и смокини като круши, медни и сладки. Плодородна земя беше, рай някакъв за всички ни. Вечерите топли, влажни, далече нейде жетварски напев буди вятъра. Сърцето ми се отваряше в такива мигове, и в него слънце да влезе, в пазвата ми да грее. Вдигах те високо, високо, да си напълниш очите с красоти и душицата невръстна с волност и здраве. Златни дни бяха, ала всичко свърши. Сякаш сабя харамийска го посече. Кървят ми само спомените…

Приготвила съм ти чеиз. То сега вече се подигравате с такива работи, смеете се, ама момата трябва да си има това-онова, когато влиза в нова къща. Бедна съм, щерко, и доста отслабнала, пари не мога да ти дам, но покъщнина ще имаш, от всичко съм отделила. Да си наредиш дома по свой тертип, да си срещаш гостите без притеснение, синовете да си отгледаш, силни и здрави. Ако, не дай Боже, повече не се видим, всичко съм натъкмила в големия скрин, дето е в твоята стая. Помниш ли как обичаше да се криеш в него, като мишле цвърчеше вътре. Отгоре съм сложила един кат черни дрехи за мене, за последната венчавка, всичко друго е за теб. Има и торбичка злато, накити да си направиш, с месечинката да блестиш. А на дъното ще намериш железния светилник. Не го захвърляй, скъп спомен ми е той, запази го. Ей тъй, заради мене го спастри, другар да ти бъде. Той умее.