Отрочето

Отрочето

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 32

Рикардо Абернети
Отрочето

— Сине! — изкрещя родителят.

— Сине! — изпищя родителката като вибриращо ехо.

— Пак е изчезнало някъде това глупаво хлапе! Ако е намислил да си играе в плитчината по време на отлив…

Родителят прекъсна фразата точно на тази зловеща нотка. Той се изпъна на склона, колкото позволяваше дължината му, и гневно се взря в мътната вода на плитчината, където повърхността на морето блестеше като късчета от разбито огледало.

Синът не се виждаше никъде.

Родителката изплашено оглеждаше противоположната страна — там, където склонът на крайбрежния шелф бързо потъваше в зелената тъма — все по-тъмна със спускането на слънцето. Някъде там рифът, който беше убежището им, стръмно слизаше към бездната.

— Ой-ой! — ридаеше родителката. — Загинал е. Паднал е в бездната и са го изяли морските чудовища. — Стройното й стъбълце потръпваше в основата си, а розовите разклонения на изящното й венче от разбъркани нишки се разлюляваха, увлечени от теченията на отлива.

— Глупости, скъпа — каза родителят. — Няма никакви морски чудовища. В най-лошия случай — мъжествено я утешаваше той, — би могъл да заседне в утайките след отлива.

— О! — изхлипа родителката. — Значи ще го изяде някое земно чудовище.

— Няма никакви земни чудовища! — гневно я прекъсна родителят. Той толкова рязко изправи стъбълцето си, че камъкът, към който двамата с родителката бяха съпружески прикрепени, едва не помръдна. — Колко пъти ще ти повтарям, скъпа моя, че ние сме най-висшата форма на живот!

— Ох! — изстена родителката.

Съпругът престана да я утешава и с глас, от който потрепериха всички корали на рифа, изкрещя:

— Сине!!

Тяхното нещастие бе започнало да привлича всеобщото внимание. В сгъстяващата се здрачина пипалцата бяха престанали да процеждат вода за вечерята и главите на стъбълцата се бяха извърнали към разстроените родители. Трите девствени лели, закрепени в букет към един голям камък наблизо, изпаднаха в суматоха и започнаха любопитно да следят родителите.

— Крайно време е този сополанко да разбере какво е дисциплина! — ръмжеше родителят. — Само да ми падне…

— Но, мили… — изстена родителката.

— Привет, предци! — изпищя отнякъде отрочето.

Родителите се извърнаха толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш главите им са на едно стъбълце. Синът им плуваше на няколко фатома над тях, лениво загребвайки срещу прилива. Беше ясно, че току-що се е измъкнал от някоя цепнатина на близкия риф. В две от пипалцата си бе стиснал небрежно кръгло камъче, полирано от прибоя.

— КЪДЕ БЕШЕ?!

— Ами никъде — невинно отвърна отрочето. — Играехме си с поповите лъжички на потъни-изплувай.

— Казва се „с другите личинки“ — внимателно го поправи родителката. Тя не понасяше жаргона.

Родителят хвърли към отрочето суров поглед.

— А откъде взе този камък?

Отрочето се сви виновно, полираният от прибоя камък се изплъзна от пипалцата му и падна на дъното, вдигайки облаче от мътилка.

— Е, може би… може би без да искам неволно съм тръгнал към брега…

— Може би! Когато аз бях личинка — започна родителят, — хлапаците слушаха родителите си и нямаше никакви такива „може би“!

— Но, скъпи… — отби яростта му родителката.

— И няма да позволя някаква личинка… някаква си личинка да си прави оглушки! СИНЕ, ДОПЛУВАЙ ТУК!

Отрочето предпазливо плуваше около родния камък, като оставаше недосегаем за пипалцата. Прошепна:

— Няма да доплувам.

— ПРАВИЛНО ЛИ ЧУХ ДУМИТЕ ТИ?!

— Да — призна си отрочето.

Съседите изпънаха стъбълца. С отчаян писък трите девствени лели се вплетоха една в друга в очакване да видят какво ще предприеме родителят.

Но родителят само нещо избълбука и млъкна.

— Но, скъпи — побърза да се намеси родителката, — трябва да сме търпеливи. Знаеш, че всички деца минават този период на личинки…

— Когато аз бях личинка… — изхриптя родителят, закашля се, изплю някакво случайно погълнато раче и започна отново: — Когато аз бях личинка… — Гласът му замря, свирепо размаха пипалцата си и изкрещя: — Ела да се прилепиш!

— Не искам — отвърна хлапето и заплува напред с основата си към сянката на рифа.

— На този любовчия — беснееше родителят — трябва да му намерим добра личинка. Тоест исках да кажа… — и злобно огледа родителката и съседите.

— Но, скъпи — гальовно започна родителката, — нима не забеляза?

— РАЗБИРА СЕ… За какво говориш?

— Ти не видя ли какво прави синът? Той носеше камъче. Мисля, че е още дете, че още не разбира защо, но…