Другият бряг

Другият бряг

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 5

Лино Алдани
Другият бряг

— Да направим така, господин Еджуърт. Кажете ми едно трицифрено число.

— Трицифрено число ли?

— Да, независимо какво. Може и двуцифрено, ако искате. Изобщо изберете си едно число между едно и хиляда.

Брус Еджуърт погледна изненадано доктор Килпатрик, после смутено разпери ръце.

— Но… Това малко ме затруднява, така веднага. Не зная, бих могъл да кажа 248 или 715. Вие какво ще кажете, докторе? Може ли 715?

— За мен е много добре — каза доктор Килпатрик. — Значи 715. А сега една буква от азбуката, моля.

— Една буква от азбуката ли?

— Да, господин Еджуърт. Необходима ми е и една буква от азбуката, независимо коя. Хайде.

— Да кажем „м“ тогава.

— О кей! М–715.

Доктор Килпатрик се приближи до таблото на магнитния селектор, завъртя копчето и екранът веднага се оцвети в бледа и студена виолетова светлина. После натисна бутоните на таблото.

— Елате, господин Еджуърт. Субект М–715 ще се появи на екрана, можете да го гледате на спокойствие, колкото искате. Това е детска игра, достатъчно е само да задействувате механизма. За изместването в дълбочина не се тревожете: има автоматичен телеобектив, който ще поддържа образа на фокус.

Брус Еджуърт се приближи до екрана.

— Не виждам нищо — каза.

— Долу в дясно. Има скали и храсти, виждате ли?

— Да, но…

— Великолепен екземпляр. Вижте го, господин Еджуърт. Виждате ли го? Почакайте да увелича образа. Ето сега включвам и звука. Вие дръжте едната си ръка тук горе, задействувайте механизма само в случай, че субектът понечи да излезе от полезрението.

Сега мамборът се приближава предпазливо, има дълги рога и гъвкаво тяло, готово да отскочи при най-малкия шум на опасност. Стигнал до извора, той се спира и души въздуха. Застава неподвижен като скала до тънката струйка, която се излива във вдлъбнатината на сивите камъни, откроява се на фона на въздушния облак от дребни капчици, обагрени с цветовете на дъгата.

Въздухът е топъл и тежък. Усеща се мълчанието на гората, притъпено от топлината на следобеда: една подтисната въздишка, монотонна, като басовото шумене на морска раковина. Само цвъртенето на угугуата, накацали по поляната, нарушава от време на време тишината.

Мамборът все още стои неподвижен, продължава да души въздуха, упорствува да натопи муцуната си в кладенчето. Зад храста от арамриш младият Удо прави нетърпеливо движение. После се решава, но дори не успява да опъне напълно лъка: мамборът прегъва дългите си крака в светкавичен скок, стрелата улучва скалата, на около два метра отдясно на животното, което вече е побегнало. Излишно е да се надява на втори удар. На Удо не му остава друго, освен да се опита да го преследва. Той знае добре, че когато мамборите бягат по неравен терен, понякога могат да паднат и си счупят крака.

Удо се втурва надолу по склона, избягва острите скали, които се подават от земята, ускорява темпото, но плячката му убягва; сега мамборът галопира по тревист терен, мек и равен и скоро набира голяма преднина.

Разочарован Удо се спира. Целият е в пот, сърцето му лудо бие, а слънцето го заслепява. На края на гората има сенчеста зона, където подухват леки бризове. Под огромните листа на караноата Удо меко се отпуска, търкулва тялото си във влажната трева, ляга по гръб. По-късно, когато лудешкият бяг на кръвта се е успокоил и въздухът вече не гори в гърлото и гърдите му, Удо тръгва с бавни стъпки по горската пътека — един изумруден тунел, който се разтваря в дъното, където тече реката. Лоа е там на брега, наведена над малък огън, и стиска в ръце дълга кокалена пръчица, на чийто край е нанизана риба. Силната миризма на печено месо достига до Удо, макар и срещу вятъра.

И друг път е виждал жената на същото това място, но винаги я е избягвал без определена причина. Но сега Удо нетърпеливо се приближава, като стъпва тежко по тревата, за да привлече вниманието й. Лоа застива неподвижна, дори когато Удо се приближава дотолкова, че почти докосва рамото й. Извива леко глава: хвърля му един загадъчен поглед, изпълнен с учудване и задоволство.

Удо не я плаши: той е почти юноша, висок и мускулест, но без онзи агресивен пламък, който просветва в очите на мъжете от нейното племе.

— Гладен ли си? — пита жената, свеждайки очи.

Удо промърморва нещо, смръщва нос, раздразнен от аромата на рибата, която се пече върху пламтящите въглени.

— Ти си Лоа, нали? Лоа от племето на Арк.

Жената не отговаря. Тогава Удо се ядосва.

— Какво правиш тук? — казва със сух глас. — Твоите хора са там долу, отвъд голямата гора. Какво правиш тук сама, на брега на реката?