Треска

Треска

Жанры: Классическая проза

Авторы:

Просмотров: 4

Антон Александров
Треска

Иван Спортев лежеше по гръб на удобния диван, чезнейки в постепенно заливащата цялата стая тъмнина. Очите му бяха отворени, ала той не виждаше нито затрупаните с книги рафтове, постепенно губещи очертанията си в напредващия здрач, нито огромните тежки мебели, приличащи на древни чудовища в мрака, нито висящия от тавана масивен полилей, който като хищна птица, сякаш бе застинал в пикиращия си полет към нищо неподозиращата жертва. Погледът му бе съсредоточен някъде над тавана, а мисълта му се луташе като самотна скитница из времето и пространството. Той би изглеждал точно като мъртвец ако не барабанеше с пръсти по бутилката, от която сегиз-тогиз отпиваше по някоя и друга глътка бира.

Иван бе нещастен и самотен след поредния си провал в лаборатораторията — деветдесет и втори пореден от началото на кариерата му — и нямаше никакво желание да се разведри. Шефовете му го бяха заплашили, че ако продължава в същия дух, ще бъдат принудени да го разпределят за преподавател в някое училище. Такава перспектива ни най-малко не съвпадаше с плановете от младежките му години, когато си мечтаеше за нобелови награди, за слава, и нито за момент не помисляше, че може да завърши кариерата си по толкова мизерен начин. А и не само това го депресираше. Най-много го терзаеше собственото му наранено самочувствие от факта, че от 2 години насам (всъщност никога през живота си) не бе провел дори един успешен опит. Къде ли беше сгрешил? Какво бе недомислил? Бе изчел токова много книги, бе говорил с най-големите специалисти, а все дълбаеше на едно място. Уж спазваше всички правила, а все се проваляше. Дори напоследък неколкократно бе на път да оваканти местата на няколко свои колеги с невероятните си експерименти. Работата му в лабораторията висеше на косъм, а животът му изглеждаше безсмислен.

Изведнъж чу потропване на балконската врата. Механично остави бутилката с бира на малката дъбова масичка в хола и се отправи към балкона, за да отвори. Внезапно обаче му се стори, че нещо не е наред и след кратко замисляне, разбра какво точно го притеснява. Как можеше някой да тропа на балконската му врата като се намираше на 38ия етаж, а преди това не бе пускал никого навън? Със суеверен страх той се отдръпна назад, решавайки, че съдбата е решила да го накаже по някакъв особено мистичен начин за неоправданото доверие, но миг по-късно — като човек на науката — с усмивка отхвърли този вариант, и се отправи към килера, за да вземе пистолета, с чиято помощ възнамеряваше да прогони натрапника от балкона.

При завръщането му в хола обаче, го очакваше голяма изненада. На неговото място в широкото удобно канапе се бе настанил млад, около 30-годишен на пръв поглед господин, облечен елегантно в сив костюм, подпрял на коленете си малко кожено куфарче, по което бяха гравирани странни знаци.

— Знам, че не обичаш неканени гости, но въпросът не търпи отлагане — усмихна му се машинално мъжът.

— Ти да не си от данъчното? — запита го втрещеният Иван, който несъзнателно бе приел тази свойска форма на разговора.

— Това пък що за глупост е? Да не би данъчните вече да влизат през прозорците?

— Не. Само техните въпроси не търпят отлагане — обясни все още смаяният Иван.

— Не съм от данъчното — успокои го гостът, очевидно отегчен — Работата ми е далеч по-отвратителна — да се занимавам с разни отрепки! — на последното наблегна особено, явно за да подсили и така ясния намек.

— Значи си от социални грижи? — Иван обаче упорито продължаваше да се чуди на стоящия пред него феномен, та не обръщаше много внимание на разни намеци.

— Не — почти изръмжа гостът — Аз съм…

— Както и да го увърташ, ясно е, че си просто един скапан негодник, който си мисли, че може да ме обере по осбено оригинален начин — прекъсна го Иван, най-после преодолял първоначалното си слисване — Нямаш шанс, приятелче. Още повече днес не ме хващаш в най-добро настроение и мисля да те използвам за душевен отдушник.

— Какви са тия заплетени приказки, човече! С вековете, изглежда, хората все повече полудяват! Не можеш ли да говориш нормално! А… и освен това ми писна вече да ме наричат обирджия.

— Може би ако опиташ да влизаш през предната врата, само след като домакинът преди това те е пуснал, ще имаш по-голям късмет.

— Хубава идея! Ще си я запиша — възкликна натрапникът и понечи да си отвори куфарчето.

— Не пипай това! — заплашително процеди през зъби домакинът и насочи пистолета към госта си — Циркът свърши. Сега стой мирно, а аз ще повикам полиция, която ще те окошари и по този начин ще имаш достатъчно време да обмисляш преложението ми.